Половината ромска махала на Видин вече е в германския град Кобленц. Авторката на „Дойче веле“  Татяна Ваксберг живя един месец в махалата и получи предложение за помощ: как да емигрира в Германия, ако някога ѝ се наложи.

Ако искам да емигрирам в Германия, вече знам как. Научих го от Борис*, трийсетинагодишен продавач от ромската махала на Видин. Той самият живее в България, но голяма част от семейството му е в германския град Кобленц – обичайната емигрантска дестинация за повечето роми от квартала. Първите емигрантски семейства се отправят натам още в началото на прехода. Днес до този град пътуват два буса на махалата, и то три пъти седмично. Нямат разписание, нито пък спирка, но всички знаят как се пътува с тях – човек се отбива в кафенето на Георги, плаща 80 евро за билет в едната посока и получава обслужване “от врата до врата” – вечер бусът обикаля квартала, за да събере багажа на пътниците, а преди разсъмване минава за втори път, за да натовари и самите пътуващи.

„Трябва ти някой, който да ти каже какви са законите“

“Ако му се явиш ей така в кафенето и кажеш, че искаш да пътуваш, няма да стане”, предупреждава Борис. Бусовете обикновено не качват непознати, а още по-малко пък качват непознати, които нямат посрещачи в Кобленц. Германската администрация се отнася подозрително към бусовете и ги подлага на редовни проверки (“само ни чакат да стигнем града и ни карат да свалим регистрационните номера”, оплаква се собственикът на буса). Последното, което шофьорът би искал, е да се окаже забъркан в наркопласьорски или своднически истории, каквито не липсват. Проблемът се избягва с въвеждане на собствен филтър: трябва да си имаш посрещач от Кобленц, който да е от махалата и да “отговаря” за теб. Това и за теб е добре, пояснява Борис. “Ти и без това си заникъде в Германия, ако нямаш при кого да отидеш. Трябва ти някой, дето да ти каже какви са законите”.

Думата “закон” се чува постоянно в разговорите в махалата и всъщност замества понятието “начин на живот”. Човек, който “познава законите”, обикновено е някой, способен да те предупреди, че боклукът се изхвърля само в четвъртък, че жената не е обслужващ персонал, а емигрантският живот започва от регистрирането на даден адрес. Последното няма как да си осигуриш, ако си сам, предупреждава Борис. Опитвал е и знае – германците “те пускат под наем” само ако имаш статут, работа или поне доход. Затова най-сигурният начин да се сдобиеш бързо с германски адрес е да отидеш под наем при някой “свой” – нещо, което бусовете и без това те принуждават да правиш, за да ползваш услугите им. И затова те доставят не до някоя спирка в заветния Кобленц, а право до вратата на посрещача, който е твой своеобразен гарант. Истинският подарък, който Борис ми предлага за моето хипотетично емигрантско бъдеще, е тъкмо това: посрещач. Чак втори по важност е другият подарък – възможност за кратковременна работа на черно, докато се легализирам. Статистика за емигрантския поток няма, но махалата във Видин си има собствен несертифициран статистик – това е Георги от кафенето, който е и един от собствениците на бусовете. По негова информация в Кобленц живеят около 300 семейства от махалата, а в Кьолн – около 200 други. За сравнение – по данни на ЧЕЗ ромската махала наброява малко над 900 домакинства с абонатни номера. Борис пък твърди, че цели 60-70% от жителите на махалата са заминали. Не само за Германия. Има много жени, които гледат възрастни хора в Италия, много хора, пръснати във Великобритания и Финландия, както и сезонни работници в Гърция и Испания. “С един месец събиране на портокали в Гърция изкарват зимата”, казва ми той.
„В Германия не те питат дали си циганин, а дали работиш“
Запознавам се с Борис в един от най-трудните моменти от живота му. Трябва да вземе решение дали да остане във Видин или да замине “завинаги” за Кобленц, където “каквото ще да става, все ще има работа”. В полза на оставането във Видин е познатата среда, приличната работа и двуетажната тухлена къща с всички удобства в нея – хладилник, фризер, перална машина, миялна, плазмен телевизор и хол с редовно полиран паркет. Против оставането във Видин е неспирният ръст на безработицата, която през миналата година надвишава 23 на сто, но сега ще надмине и собствения си рекорд – само през последния месец са съкратени над 600 души, работили в шивашки цехове, в остатъците от някогашното предприятие “Видахим”, както и в сферата на почистването. Към това се добавят и проблемите на махалата, която все повече добива характеристиките на гето с издигнатата бетонна стена и премахнатия пряк път до града. Да не говорим за зачестяващите подмятания към дъщерята на Борис, която учи в града.
5-годишно момиченце всеки ден минава през тази дупка в стената, отделяща ромския квартал на Видин от железопътната линия. Детската градина е от другата страна на стената.

Ясно е какво говори в полза на заминаването – усещането за перспектива, което Борис изразява по следния начин: “В Германия не те питат дали си циганин, а дали работиш. Ако работиш, те сами те бутат да продължаваш нагоре”.

За ромската махала във Видин “бутането нагоре” има и географски измерения. Тези, които имат добро трудово досие в Кобленц, в повечето случаи се местят в Кьолн – място, където децата отиват, след като вече са забравили и български, и ромски, а родителите им вече знаят основните правила на живота в Германия. Най-успелите пък заживяват във Франкфурт.

Този специфичен емигрантски път обяснява и прогнозите на кибиците от централния площад в махалата: еди-кой си няма вече да се върне, той е във Франкфурт. Но еди-кой си може и да се върне, той е още в Кобленц. Кибиците предлагат и друг ключ към разбирането на квартала – само като видят кой влиза в пощата, и вече знаят как ще се развие денят му. Ето я Гергана* например – щом е тръгнала за пощата, значи ще получава пари от майка си, вероятно около 300 евро, с които да изкара месеца. “Така живее целият квартал”, пояснява един от мъжете, ежедневно заети с люпене на семки, псуване по адрес на политиците и подмятания към по-симпатичните минувачки. “Що не идеш да видиш тетрадката в магазина“ – казват ми хорово всички. „Виж как народът живее на вересия”.

В минимаркета до централния площад тетрадката с вписаните вересии вече е без празен лист, а месецът още не е и до средата. “Даваме всичко на аванта, стига да знаем, че в семейството на купувача има някой заминал за чужбина”, обяснява продавачката. “Ако има, значи по някое време ще получи превод по пощата и ще дойде да се издължи”. “Ооооо, я виж кой влиза в пощата” – сръгва ме през това време един от кибиците. “Марио! Той нищо няма да получава, но ще говори по скайп с гаджето в Италия”. “Край, сватбата там ще я правят, гаджето не е от махалата”, довършва разясненията друг.

„Ако стигнем до Франкфурт, край на България!“

Ето я и Елена*, всеки ден говори с мъжа си в Кобленц, чака да ѝ каже, че е станал “легален”. Днес очевидно е щастливият ден, понеже Елена прекосява площада с бурен възглас на българо-немски: “Дали са му щоерномер!”. После ми обяснява: “Без щоерномер мъжът ми може да работи само на черно за 7 евро на час и да трепери да не го хванат. А сега става легален, ще взима почти двойно, ще се премести в самостоятелен апартамент, пък и аз ще мога да отида при него с детето”.

“Айде, и Елена заминa”, отмятат кибиците между два пакета семки. После ме затрупват с разсъждения: който иска да замине, най-добре да изкара курсове за шофьор категория С. Или да се гласи за строител. Всичко друго е по-зле платено: “Няма да ти стигнат за къща”. “За къща в коя страна” – питам аз. “В махалата бе, ние печелим в Германия, но харчим в България, не виждаш ли, че строим и върху блатото”, смеят се в хор философите на квартала. Един успява да надвика смеха на останалите: “Освен ако не сме стигнали до Франкфурт! Тогава край на България!”.

*Имената са променени от редакцията на „Дойче веле“/ 24chasa.bg22