36 години от смъртта на Людмила Живкова
- 21.07.2017
Людмила Тодорова Живкова, наричана още „бялата птица на българската култура“, а в чуждестранната преса: „принцесата на българския комунизъм“ е български политик от Българската комунистическа партия (БКП), дъщеря на Генералния секретар на ЦК на БКП Тодор Живков и Мара Малеева, отговорна за културната политика на тоталитарния режим от края на 70-те години до смъртта си.
Тя е и един от инициаторите на използването на Възродителния процес като средство за стабилизиране на намаляващата популярност на режима.[7]
От 17 юли 1979 до 21 юли 1981 година е член на Политбюро на ЦК на БКП, а от 3 юли 1975 до 21 юли 1981 година е председател на Комитета за култура, с ранг министър на културата. Между 1976 и 1981 година е народен представител в VII и VIII Обикновено Народно събрание.
Людмила Живкова е родена на 26 юли 1942 г. в с. Говедарци, Царство България. През 1965 г. завършва Историческия факултет на Софийският университет „Св. Климент Охридски“ (СУ), а през 1970 г. и история на изкуствата в Москва, СССР. Започва работа в Института по балканистика, през 1971 г. защитава дисертация на тема „Англо-турските отношения 1933 – 1939 г.“, за която специализира в колежа Сейнт Антоний в Оксфорд.
В качеството си на министър на културата, Людмила Живкова прави един от рядко успешните за социалистическа България опити за реформа. Създава мощен екип в Комитета за култура, дясна ръка ѝ е историкът Александър Фол. Безспорно изиграва роля за отварянето на България (тогава Народна република България) в културно отношение към несоциалистическия свят – прокарва и реализира идеята за създаване на Галерията за чуждестранно изкуство в София, както и редица международни изложби и мероприятия. България посещават редица изтъкнати писатели, композитори, художници от цял свят, често по нейна покана.
По нейна инициатива са организирани честването на „1300 години България“, домакинството на България на Международната детска асамблея „Знаме на мира“ под егидата на ЮНЕСКО, построяването на комплекса „Камбаните“ в София (край ж.к. Младост – 4), на Националния дворец на културата (НДК) в София (който от смъртта ѝ до 1990 г. носи нейното име), откриването на десетки хиляди културни домове, библиотеки, музеи и галерии из цялата страна, организира лично успешни археологически експедиции.
Благодарение на личната ѝ упоритост е съхранен Царският дворец в центъра на София, където е било предвидено да бъде изграден нов комплекс за нуждите на държавния протокол.
Многобройните дейности, организирани от нея с идеята да популяризира по света самобитното наследство на българина, се тълкуват като „национализъм“. Особено остра е реакцията срещу инициативата „1300 години България“.
След тежка автомобилна катастрофа през 1973 г. се увлича по източни философии, установява връзки със семейство Рьорих, с което още повече си спечелва недоверието на идеологическите цензори в СССР. Противниците ѝ в България я критикуват поради огромните средства, хвърляни в амбициозните ѝ проекти. Нейната „неудобност“ и убеждения са причина да се спекулира с нелепата ѝ смърт броени дни преди 39-я ѝ рожден ден – с версии за политическо убийство, самоубийство, дълго прикривана болест (в последните месеци от живота си Живкова страда от сериозна загуба на тегло), а официалната версия е злополука в банята; по-късно се предполага мозъчен кръвоизлив. След смъртта ѝ нейната политика не намира наследник и голяма част от инициативите ѝ са изоставени.
Екип ВидинВест
